Среща отвъд хоризонта (разказ)

Дрехи, багажи, приготвяне, подреждане, заминаване, сбогуване. Път. И си тук, и те няма. И си навсякъде. И винаги другаде. Разпръснат по света. Сам с мислите си и скъсаните самолетни билети, с протрита раница и паспорт, на който пише кой си. Заобиколен от хора – пристигащи, заминаващи. Пътници. Винаги сам. Спиш във влакове, говориш с непознати, слушаш историите им. Споделяте кой какво прави, за къде пътува, за какво мечтае. Ставате си близки. После се разделяте до часовника и табелата „Пристигащи“. И повече никога не се виждате. Събуждаш се сутрин. Отново на чуждо място. Аз се казвам… Идвам от… Приятно ми е… Запознаваш се с хора без лица. Усмихваш се. Влизаш в новата си стая. Не разтоварваш багажа си. Тук си пак временно. Винаги си с това усещане. Няма смисъл да се настаняваш, разполагаш, да подреждаш дрехите си в гардероба, да слагаш четката си за зъби в банята. Няма смисъл да си купуваш каквото и да е, да трупаш вещи, спомени, да създаваш приятелства, за които ще те боли, когато пак трябва да се сбогувате. Когато си навсякъде и никъде, разбираш колко малко ти трябва. Малко дрехи – панталон, риза, пуловер, книга, докато чакаш влака. И един човек. Срещаш се с много хора. И разбираш, че най-трудно е да срещнеш един човек.

"Всеки е еднакво целенасочен без посока. На пътя ти си никой, но се чувстваш най-жив. Един жив никой с раница...". Снимка: Бистра Величкова

„Всеки е еднакво целенасочен без посока. На пътя ти си никой, но се чувстваш най-жив. Един жив никой с раница…“. Снимка: Бистра Величкова

Страхуваш се да спреш на едно място за дълго. Несигурен си. Това ли е твоето място? Чувстваш се добре, когато знаеш, че си за малко, когато знаеш, че само още няколко дни, седмици, месеци и си тръгваш. После отиваш другаде. Повече нищо не те свързва с това място. Когато знаеш, че си за малко, използваш времето си най-пълноценно. И се впечатляваш най-силно от всичко. Опитваш се да отидеш навсякъде, да се запознаеш с различни хора. После си тръгваш. Кой си ти? След всяко място, където си бил, се чувстваш по малко друг, и все същият. Повече се изгубваш или повече се намираш? Винаги си на път. Никъде нищо не те свързва, не те задържа. Никъде никой не те чака. Можеш да бъдеш навсякъде. Можеш да направиш всичко. Имаш цялата свобода на света. И от това най-много се страхуваш. Но външно показваш, че точно това ти харесва. Мислиш си, че като си на път, си по-свободен. Мислиш си, че ако се научиш да не се привързваш към хората, като избягваш да оставаш за дълго на едно и също място, ще си по-малко раним?! Единственото нещо, в което си проявявал постоянство, е било бягството. Вечното бягство в търсене на нещо отвъд хоризонта.

Пътят. Преместването. Изчезването. Купуваш билет и си другаде. Понякога си мислиш да спреш. Но знаеш, че пак ще е временно. И защо е това натрапливо усещане, че всичко е временно? И че няма време. И защо винаги толкова бързаш, след като знаеш, че можеш да хванеш и следващия влак? Просто ще пристигнеш по-късно. Страх те е да не пропуснеш нещо. Да не пропуснеш себе си. Понякога мислиш, че ако намериш сили пак да се влюбиш, всичко ще изглежда малко по-подредено и по-поносимо. Може и да спреш за малко тогава. Да останеш на едно място, за по-дълго. Но те е страх. Че пак ще е временно. Стягаш си багажа

Снимка: Бистра Величкова

Снимка: Бистра Величкова

отново. Дано там, където пристигнеш този път, намериш това, което търсиш… Ако въобще търсиш нещо. Ти знаеш най-добре. Знаеш ли? А може би си просто един житейски скитник, който се чувства най-добре, когато е някъде другаде, а не тук. И когато е на път. Харесва му идеята, че докато пътува, е никъде. Може би там ти е мястото. Мястото ти е в непостоянството, в неизвестността, в очакваното пристигане и в още по-очакваното заминаване. В това състояние между, между мястото, където си бил, и мястото, където ще бъдеш. Когато си на път, ти си между минало и бъдеще. Т.е. съществуваш в настоящето. Там, където усещаш, че трябва да си. Но и където е винаги несигурно. Няма значение откъде идваш и накъде отиваш. Важен е пътят и всичко, което ти се случва по него. Нали? Макар и там да е ничия земя, където всеки е пътник, всеки е еднакво близък и еднакво далечен. Всеки е еднакво целенасочен без посока. На пътя ти си никой, но се чувстваш най-жив. Един жив никой с раница. Затова веднага щом пристигнеш, заминаваш пак. Защото по петите ти е винаги този страх, че ако останеш тук, ще бъде грешка, че това не е мястото ти. Но не се страхуваш да заминеш, защото пък знаеш, че е за малко. Отстрани изглеждаш смел, авантюристичен, свободен. Неспокойна, волна и копнееща душа. Аз обаче вярвам в теб. Вярвам, че един ден ще пристигнеш там, където трябва да бъдеш. Там, където ще намериш себе си. И един човек. Там ще останеш за по-дълго. Временно, за по-дълго. Там някъде ще съм аз и ще те чакам. Там някъде, другаде!

Бистра Величкова

* Разказът е публикуван за първи път в електронно списание LiterNet, 20.12.2015 г., № 12 (193)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s