„Сам“ – разказ от Мартин Костов

Мартин Костов – дилърът на думи, който пристрастява читателя с начина по който ги подрежда, с начина по който ги омесва и им дава нов смисъл. Реди ги като линии на белия лист и с поемането на всяка една дума от тялото, човек се надрусва с болка, с чувства, с невъзможността на света, с принудата да живееш, въпреки всичко, с надеждата, че не си сам. „Знаеш че мислиш по този начин, защото си зависим…“, пише Мартин в последния си текст „Сам“. „Понякога това е проблемът. Толкова си надрусан и не усещаш, че дори не може да се разплачеш. Тази доза никога не ти стига…“ Да, дозата от думи, наредени от Мартин, като линии дрога, инжектирани в теб, като убийствения прах на времето, никога не стига. Искаш и още, и повече, пристрастяваш се към болката, която чувстваш като своя, като част от теб. И която те прави по-истински, и по-жив. И по-особен начин щастлив. Благодаря на дилъра на думи, който се появява винаги в точния момент, когато си в абстиненция. И мислиш, че си сам. Мартин Костов. 

Снимка © Мартин Костов

Снимка © Мартин Костов

САМ

Толкова години съм се лъгал или не съм. Всъщност съм знаел, докъде мога и ще стигна, и въпреки това не се отказах. Може би съм бил сигурен, че няма да бъда като него. Но станах или поне бях на път да стана. А той е в затвора. Петият етаж беше единственият смисъл и цялото ми ежедневие. Дилърите даваха малко трева, амфетите ме караха да не мога да спя и да бъда този, който никой не познава. Дори аз. Бях толкова буден и сам. Усещах само тогава, когато го правех отново и отново. Можех да спя, само когато хероинът се впиваше в устните и навътре в гърлото ми. Майната му на живота, от днес намирам смисъла сам. На кого му пука? Обикновено се излагаш, пишейки на непознати хора. Ти си уличник. Бездомник, а метафората не дава да я преглътнеш. Страхът, че си изгубен, че нямаш никой и нищо, че си невидим за всички и че всичко е приключено, те кара да продължаваш. Само това ти дава сили да живееш и да мислиш, че има смисъл в единственото, което те обича по-бързо от спиране на въздуха. По-бавно, но по-болезнено. А, когато го няма, те е страх и жал. За себе си. Плачеш всеки ден сам, защото не искаш никой да те вижда и да усеща болката ти. А този пети етаж се мотае в мислите и главата ти, без да иска да си тръгне. Даже не го прави.

Трети ден на амфети и не помня името си, рождената си дата и мисля, че животът е това. Помия, в която се давиш. Понякога знаеш, че не си заслужава, разбираш и знаеш, какво се случва, знаеш че мислиш по този начин, защото си зависим, но дори тогава не ти пука. И минути по-късно мислиш по коренно различен начин. Все едно някой те е омагьосал. Тръбичката вече е толкова свита, че пушекът излиза от нея и се лепи по лицето ти. Залиташ, драйфаш и умираш на дивана. Стаята и нейните три стени те притискат. Този триъгълник се приближава все повече към теб. Припадаш, удряш лицето си, не знаеш, къде си и защо това ти се случва, молиш се да не се повтори, за да може да се надрусаш отново. Не защото те е страх за теб или околните. Поглеждаш иглата и си казваш, че има време. Но това време е толкова близо, че не ти остава много живот. Ако не излезеш от стаята, гниеш… В банята хлебарките те лазят, гледаш в огледалото и виждаш в себе си човек, който не познаваш. Питаш се, кой е той. Нито ти, нито той отговаря. Гледате се и времето прегръща студените ти длани, защото навън снегът натрупва все повече…

Дебютната стихосбирка "Дом" на Мартин Костов. Copyright © Beastra

Дебютната стихосбирка „Дом“ на Мартин Костов. Снимка © Beastra

Правиш секс за пари, които дори не ти стигат. Без да чувстваш, мислиш, искаш, свършваш. Провокираш шибаната съдба. Обикаляш къщата, преобръщаш пристрастената си към наркотици кожа в шибаното легло, гледайки мутрата му. Ръцете, слизайки и качвайки се, драскат кожата. Затваряш очи, преглъщаш слюнката си и се опитваш да не плачеш. Вечерта е студена, дъждът измива сълзите ти, улиците са толкова уплашени, че дори залитат, а ти около тях правиш кръгове. Със замръзналите си крака, пияни и надрусани вилнеете. Устните ти са толкова гладки, че като се огледаш и погледнеш към тях, очите ти започват да плуват, без да се давят. Понякога това е проблемът. Толкова си надрусан и не усещаш, че дори не може да се разплачеш. Тази доза никога не ти стига. Всеки път ти се вижда все по-малко, и все повече искаш да си някъде в облаците. Сам. Да мълчиш и да умираш. Пристрастен си към тази смърт. Дори начинът на мислене не ти прави впечатление. А когато не го правиш, те е страх. Как ще се чувстваш. Защо се чувстваш. И не само себе си. Не искаш да усещаш нищо и никой, но понякога се налага.

* Разказът „Сам“ на Мартин Костов е публикуван за първи път на личната страница на автора, на 30 юли, 2015 г.

„Мартин Костов: Благодарение на поезията съм оцелял“ – интервю на Бистра Величкова с младия поет Мартин Костов

One thought on “„Сам“ – разказ от Мартин Костов

  1. Pingback: Сам | С мълчание до края

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s