Мартин Костов: Благодарение на поезията съм оцелял

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов е един от най-младите поетични таланти в съвременната българска литература. Роден през 1997 г. в София, той пише и публикува първите си стихотворения едва на 15 години. След първата му публикация в LiterNet, главният редактор Георги Чобанов  възкликва: “Колцина от по-възрастните поети от него могат да пишат по този начин”. Читатели и критици сравняват младия поет с Петя Дубарова (зарадаи възрастта и болезнената искреност), както и с френския символист Артюр Рембо (поради идентични причини). Мартин има публикации още в сп. „Страница“, в. „Литературен вестник“, „Литературен клуб“. На 17 години излиза дебютната му стихосбирката „Дом“ (Изд. „ДА“, 2014 г.), която получава множество положителни отзиви от литературната критика. В предговора на книгата, поетът Васил Прасков пише следното:

“Биографията на Мартин прилича на мрачна приказка за едно изгубено или по-скоро “невъзможно” детство. Той е роден в краен софийски квартал, в семейство на самотна майка с девет деца. Още от най-ранна възраст се сблъсква лице в лице с неумолимите закони на борбата за лично и чисто битово оцеляване и до днес неотменно твърди, че “никога не е бил щастлив”. Израства в среда, в която се слуша чалга, бг-рап и Джъстин Бийбър, а наркотиците и насилието от всякакъв вид са всекидневие. Нерядко животът го среща с хора, за които четем в криминалната хроника и гледаме под формата на персонажи в сензационните и евтини американски психотрилъри. За щастие Мартин оцелява…” 

С гердан, с катинар на врата, заключен за света, Мартин идва на срещата ни пред Народната библиотека в София. За интервю. В което да ми разкаже за дебютната си книга “Дом”, за поезията, която кърви, за това да си изгубен, за това да си на 18, а да си преживял неща като за няколко живота, за болката, която го кара да създава и да се саморазрушава едновременно, за бъдещето, в което вярва… И за самотата в рушащите се сгради, която го прави по странен начин щастлив.

В “Кафето на архитектите” е спокоен следобед. На някои от масите се виждат познати лица на поети и литератори. С Мартин сядаме на крайна маса, в ъгъла. Той си поръчва мляко с кафе. Заприличва ми на живота му, който обаче не е могъл да си го поръча по свой вкус. Смесва ги двете. Черното се разтваря в бялото. Мартин разбърква сместа с лъжица. Поглежда ме и се усмихва.

Включвам диктофона. И не Мартин, а тишината започва да говори.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Задавам въпрос, който отеква глухо в топлия летен въздух. Той се усмихва и не казва нищо. В разговора с Мартин има повече тишина. И както и в стиховете му – премълчаното говори повече от казаното. Той нахвърля щрихи с малко думи и оставя сърцето и фантазията да довършат цялата картина. И ако човек има сетива да чете белите полета, между редовете в книгата му и да се вслушва в мълчанието му, ще научи много за него и за живота.

На много от въпросите, които задавам, Мартин отговаря с “Не знам…”. Но всъщност знае и то прекалено много, но не иска да каже. Както, когато разговаряш с живота и задаваш твърде много въпроси, до отговорите на които трябва да достигнеш сам. Разговорът с Мартин е точно такъв. Усещаш, че срещу теб стои една вселенска мъдрост, получена чрез болезнен опит и страдание, една дълбочина, която те гледа с чисти очи на дете, което обаче може да ти каже твърде много и твърде страшни неща. А това би било опасно за самия теб.

Мартин мълчи, както мълчи и животът, който ако отговори на всичките ти въпроси, може да те откаже от самото живеене, да те разруши, да те разколебае окончателно за смисъла. За това вероятно, Мартин предпочита да запази събеседниците си, като отговаря с “Не знам”. След което се усмихва,  отпива от млякото с кафе и се прави, че болката не съществува. Болката, която го ражда и убива всеки ден. Ако се вгледате в очите на живота, така де, в очите на Мартин ще прочетете това, което той ще напише утре. Ще видите стаена и умело прикривана тъга. Неизказани мисли, чувства и съмнения. И така боли от тези очи, че когато се усмихне младият поет е като слънчев лъч, който едва е успял да пробие през сивите облаци, след хиляди дни дъждовно време. И огрява земята така, че придава нов смисъл на съществуването. Усмивката му носи особена радост и облекчение, че болката може и да се усмихва, забравяйки за миг, че работата й е да боли. Забравяйки своя дом, в сърцето на Мартин, който с годините я е опитомил и се е научил да я използва, за да създава и да се спасява като я описва. Като я изважда на белия лист, за да покаже на света колко остро го пронизва, когато са само двамата.

По-долу са събрани всички думи, които Мартин ми подари в онзи летен следобед, през юли. Дългото мълчание между тях няма как да го предам в писмен вид. Няма как и да ви кажа какво ми каза, когато не говореше. Защото и тази тишина е подарена, споделена и безкрайно лична. Но за да усетите духа на разговора с младия поет, четете бавно следващите редове и след всеки негов отговор, спирайте и се вслушвайте в отекването на думите в тишината. Които пулсират във въздуха като сърдечен ритъм, на 18-годишен, който мисли и чувства като по-голям от възрастен.

ИНТЕРВЮ

Как и кога започна да пишеш? Кога публикува първите си стихове?

Пиша от малък, от втори клас. Тогава написах първото си стихотворение, което го прочете класната ми. Години по-късно, на 14, започнах да пиша всеки ден. Тогава, първият, който прочете стиховете ми беше Васил (Васил Прасков – известен български поет – бел. а.). Не помня как се запознахме, беше преди много години. Бях му пратил няколко неща и той започна да ми обяснява как трябва да се редактират. Каза ми да пиша по-сериозно. И аз го послушах. Преди това дори нямах намерение да публикувам. Дори беше малко насила. Пратихме разкази за един конкурс. Не се получи и аз се ядосах. След това ме накара и ми помогна да публикувам.

За първи път публикуваха мои стихотворения в ЛитерНет. Редакторът му, Георги Чобанов пусна няколко (Стихотворенията: “Разстояния”, “Проблеми със сърцето”, “Докато падах”, “Апокалипсис”, “Не съм”, “Бяло зелено червено” и др.). След това си направих сайт, където започнах да публикувам всякакви мои стихотворения. Започнах да пращам и по други литературни сайтове – в “Литературен клуб”. В последствие Силвия Чолева (Силвия Чолева е поет, журналист и издател от издателство „ДА“ – бел. а.) ми писа и започна да ме публикува в “Литературен вестник”.

dom_knigaКак се стигна до издаването на дебютната ти стихосбирка “Дом”?

Силвия Чолева ми предложи да ме издаде и да ми стане редактор и аз се съгласих. Тогава бях на 15 г. Точно започнахме да работим по книгата и аз се отказах. За това всъщност излизането й се забави с повече от година. Не знам защо, но реших, че няма да пиша повече. Въпреки че, всъщност не спирах да пиша. Но бях решил да не публикувам никъде нищо.

Майка ти и близките ти знаеха ли, че пишеш и че ще издаваш книга?

Не. Майка ми не знаеше, че пиша, докато не излезе книгата. Всъщност, малко преди да излезе  тя разбра… Не знам как й се струва. Радва се. Може би не се радва за нещата, които пиша, но се радва, че книгата съществува. Приятелите ми знаеха, че пиша, но близките ми не. Приятелите ми ме подкрепят и идват на мои четения.

Стиховете и кратките ти разкази по лични преживявания ли са писани?

Деветдесет и осем процента от стиховете са писани по лични преживявания. Някои приятели не разбират това, което пиша и са ми казвали: “Преведи ми това стихотворение” или “Какво значи това?”. Но аз не съм им давал никакви обяснения.

След като напишеш нещо редактираш ли го много след това?

Не. Не ги редактирам много стиховете. Само правописните грешки или сменям някоя дума.

Кой е първият човек, който ти чете стиховете, след като ги напишеш?

Най-често се съветвам с Васил (Прасков). Той е първият, който ги чете.

От къде идва вдъхновението за стиховете ти?

От неща от живота и мои лични преживявания… (пауза, тишина)

В тях има много болка?

Да. Така е. Те до някъде ми помагат да я преодолея, но до някъде… (Усмихва се. Следва дълга пауза и мълчание)

Мислиш ли, че болката е извор на творчеството?

Да, мисля че е точно така. Мисля че ако я нямаше тази болка щях да пиша, но не такива неща. За това не съжалявам, че я има.

В информация за себе си, на личния си сайт пишеш следното:

“Опитвам се да бъда този, който искам да съм. Но е трудно човек да бъде себе си, когато животът е толкова суров. Когато пиша всички тези стихове, аз всъщност препускам през един океан от болка и щастие едновременно. Никой не разбира, какво е истинското чувство. Вътрешното усещане, че това е само и единствено твое.  Въпреки  страха в теб, ти се чувстваш свободен. Мислиш, че някой те наблюдава, в къщата ти има някой, кучетата лаят. Ти си сам. Или поне мислиш, че си сам. Това е животът ми, и всички мои настроения. Гадно е на тази  възраст да пиша тези мрачни думи. Понякога си мисля, дали това е нормално, дали наистина това е животът…”

Хората като го прочетат това биха те попитали защо на такава ранна възраст,

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

мислиш че животът е толкова суров и непоносим?

(Усмихва се, отпива от млякото с кафе, поглежда ме и оставя тишината да отговори. Тишината тежи.)

Мислиш ли, че на прекалено ранна възраст са ти са случили много неща?

(мълчание) Да, определено. До някъде мисля, че това ме обогатява… (дълга пауза и тишина)

Ако си имал възможност за друг вид живот, какво би променил?

Всъщност нищо. Не съжалявам за нищо, което се е случило, защото всяко нещо, което се е случило ме е научило на нещо ново.

Какво е било вдъхновението за разказите “ТВУ” и “София” – много истински и силни текстове, отново наситени с болка?

Разказът “ТВУ” съм го писал на 16 години. Вдъхновението за него беше, че си спомних за една приятелка и исках да напиша разказ за нея. И го написах. А разказа “София” го написах,когато пътувах в рейса от Пловдив за София. Написах го на един дъх и почти не съм го редактирал след това.

Как пишеш най-често? Всичко написваш наведнъж или премисляш как и какво да напишеш?

Като искам да напиша нещо, просто сядам и го написвам от началото до края. Защото, ако прекъсна разни идеи ми бягат. По всяко време пиша. Когато съм вкъщи на компютъра, когато съм навън и ми се пише, записвам по разни листчета, в телефона, във Фейсбук пращам съобщения на разни приятели, за да си запаметя нещо. А те само ме питат – какво е това? (смее се)

Кога пишеш – когато си щастлив или когато си нещастен?

Повече пиша, когато съм нещастен.

Почти всеки ден имаш ново стихотворение на сайта и на Фейсбук страницата ти. Всеки ден ли пишеш? Колко най-много стихотворения ти се е случвало да напишеш за един ден? И колко време е бил най-дългият период, в който не си писал нищо?

Пиша най-редовно сурин, след като си направя кафе. Така се събуждам. Пиша почти всеки ден. Понякога има периоди в които не спирам да пиша. Друг път пък не пиша седмица. Всъщност седмица е най-дългият период в който не съм писал. Откакто се занимавам по-сериозно с поезия, това се е случвало веднъж, или два пъти. Имаше един период в който ми трябваха пари, нямах джобни и пишех по 3 стихотворения на ден за 10 лева. Но това не значи че тези стихове са фалшиви, и съм ги писал на сила. Парите бяха от кръстниците ми, на които съм много благодарен. Иначе най-много по 10 стихотворения съм писал на ден.

Гледам катинара овесен на врата ти. Заключен ли си към света?

Не знам… (усмихва се, мълчание)

Мартин Костов на четене в BarDak, в София. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов на четене в BarDak, в София. Снимка © Бистра Величкова

Със стиховете си мислиш ли, че отваряш една своя страна, която не можеш да я изговориш, а само да я напишеш?

(усмивка, мълчание, млякото с кафе в чашата е вече наполовина)

Мислиш ли, че това което е в книгата е истинският ти Аз, най-дълбоките ти чувства, които можеш да споделиш само с белия лист?

Да, всъщност. Това и Силвия (Чолева) ме беше питала в едно интервю. Това и на нея й казах тогава, че в книгата има неща, които не съм казвал на никой и никой не ги знае.

Можеш ли да кажеш, че най-много доверие имаш на белия лист?

Да! Абсолютно! Всъщност той никога не ме предава.

След този успех – на 17 г. да издадеш книга със стихове, за която много от големите ни поети и литературни критици изказаха похвали – чувстваш ли се по-уверен и със самочувствие, че можеш да се занимаваш сериозно с поезия?

Чувствам се, както преди да излезе книгата. Аз не пиша, за да успея, за да стана най-добрият поет. Пиша, защото това ми харесва, кара ме да се чувствам добре, да забравя някакви неща, да ги преодолея.

И все пак, това че си издал книга и твоето занимание е придобило публичност, не ти ли дава увереност, че все пак имаш талант да пишеш и че това е твоят път?

Не мисля…

Не го ли чувстваш като твоето нещо, което е спасението ти да оцелееш?

Всъщност да. Толкова неща са се случвали, че понякога имам чувството, че само благодарение на поезията съм оцелял. Защото, когато не пиша някакви неща, започвам да се изнервям. А, когато ги напиша се чувствам по-добре.

Мислиш ли, че писането на поезия може да се сравни с пиенето на алкохол или взимането на наркотици? Да се сравни с нещо, което ти помага да се успокоиш, да забравиш?

Да, определено. Понякога ми действа като наркотик. Пристрастен съм към поезията и писането. (смее се)

Кои автори и книги четеш?

Всъщност въобще не чета. Чета, но много малко. Не знам защо… Васил (Прасков) постоянно ми дава да чета разни неща, но… Иначе от всичко, което съм чел, повечето са български автори – Марица Колчева, Васил Прасков, Силвия Чолева, Стефан Иванов, Иван Димитров и т.н. Но трябва да чета повече, знам и ще го направя. Но и за това си има причина, но няма да я кажа сега… (мълчание, тишина)

Ти по принцип имаш влечение и към други творчески занимания. Освен, че пишеш, също така си фотограф, снимаш, а и пееш…?

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

(избухва в смях) Ооо, пеенето е ужас. Всъщност, много преди да започна да пиша, от съвсем малък исках да стана музикант. Но това никога няма да се случи (смее се силно). Правил съм опити да записвам песни, правили са ми инструментали, но никога не се е стигало до запис. Наистина най-голямата ми мечта беше да стана музикант. Не станах музикант, но в крайна сметка със Силвия направихме някаква книга. Стана това, което никога не съм очаквал. Никога не съм планувал да издавам книга. Не съм предполагал, че такова нещо може да ми се случи. По-скоро исках да издам песен. Какво ли не съм правил за това, но никога не ми се получаваха нещата. Също така, като по-малък играех в една театрална трупа в училище. Беше куклен театър. Имам желание да кандидатствам актьорско майсторство или режисура в НАТФИЗ.

Повече проза или поезия ти се пише?

Пиша повече поезия и повече поезия ми се пише.

Мислиш ли че тази книга е твоят дом? И най-уютно се чувстваш в думите?

Да. Със сигурност.

Чувствал ли си се бездомник?

По-скоро съм се чувствал изгубен. Все още се търся…

Не мислиш ли че тази книга е сигнал за намиране? Сигнал, че това е твоят път?

(усмихва се, мълчание, тишина)

В какво вярваш най-силно?

Най-силно вярвам в бъдещето. Не знам защо, но вярвам, че ще се случи нещо хубаво. Наистина не знам защо…

Кое ти дава сили да вярваш в бъдещето, когато настоящето ти носи толкова болка?

Всъщност настоящето и миналото ми дават сили да продължа и да вярвам, че в бъдещето ще е по-добре от това, което вече е минало. Аз знам и вярвам в това. Когато си помисля че нещата ще се оправят и ще бъде по-добре и на мен ми става по-добре и се успокоявам. Когато ми е много гадно и тежко, заради нещо, когато се сетя, че ще мине, че това е някакъв период, че след време всичко ще е наред, винаги си оправям настроението. До някъде вярвам и в приятелството, но нямам много добри приятели. Всъщност имам само един много добър приятел. Всички останали са ми познати.

Би ли се съгласил с това, че трудните моменти повече изграждат човека, отколкото, ако всичко е наред?

Да, мисля че е точно така.

Чувстваш ли, че в сравнение с връстниците си знаеш нещо повече и си преживял нещо повече?

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

(дълго мълчание) Да! Много мои приятели всъщност дори не знаят какво… Не знам как да го обясня… На много мои приятели нещата, които аз съм преживял… Те дори си нямат и на идея за всичко това… (пауза, мълчание). Но аз не съжалявам за нищо, което се е случило, защото ако не бяха станали тези неща, сега нямаше да съм този Мартин, който съм. Нямаше да пиша тази поезия. Най-вече заради това не съжалявм!

Ти си видял от живота неща, които дори възрастни хора, които са живели по-дълго, никога не са преживели и няма да преживеят. Няма ли в теб агресия и връждебност към света, заради трудностите, които си имал?

Не. Всъщност нито мразя живота, нито мразя света. На хората се дразня, но не ги мразя. Има хора, които са ми причинявали доста болка. Дори тях не ги мразя! Не мога да ги мразя. Аз не знам те какво са преживяли, как са живяли… И дори нямам право да ги мразя… Въпреки това, като цяло не съм много позитивен… (усмихва се, мълчание)

Вярваш ли на хората?

Всъщност не вярвам вече почти на никой. Защото хората в днешно време много лъжат и използват останалите. Заради това не вярвам. Аз бях заобиколен с доста такива хора,90% от моите познати бяха такива. И за това в последно време много не вярвам в хората. И въпреки това не всички са еднакви.

Това не те ли кара да се чувстваш сам?

Не. Не се чувствам сам. Не винаги. Имам един много добър приятел, имам поезията…

В книгата си пишеш много за любовта като чувство. Какво е за теб любовта – повече щастие или повече страдание е?

(усмихва се) Зависи от много неща. Нещо средно. Вярвам в любовта. Но тя определено причинява и много страдание. Много пъти съм си казвал, че целият живот е ужасен. Но без любов не може да се живее. Имало е случаи, в които не съм допускал някои хора до себе си. Но най-често аз съм прецакания. (смее се) Но вече съм се научил. Знам хората как лъжат, по какъв начин, с какви думи и мога да ги разпозная…

Колко пъти си бил истински влюбен?

Веднъж. За мен любовта е вечна. Завинаги с един човек. Поне от моя страна е завинаги. Дори, ако не получавам същото от другата страна. Точно за тази любов пиша в някои от стиховете…

Понеже си и фотограф, ако можеш да снимаш болката, как би изглеждала тя на снимка?

“Брутално! (смее се). Не, не знам…

Снимка: Мартин Костов

Снимка: Мартин Костов

Обичаш да снимаш стари, рушащи се къщи и сгради. Какво те привлича в тях?

Харесва ми. Напомнят ми… (пауза, замисля се). Напомнят ми някакви работи… В старите сгради има някаква самота, която ме радва. Не мога да го опиша. Когато снимам стара сграда се кефя самият аз. В тях има някаква любов, която почти никой не вижда. Има странни неща в тях… Точно в тази разруха и развалина сигурно е имало някаква история, някаква любов, някой е живял там, бил е адски щастлив… Хората това не го осъзнават. Дори не им пука за това, че някой може там примерно да е бил супер весел и щастлив. В старите сгради има някаква вечност. Незнам как да го опиша… Новите сгради – добре измазани, с нова дограма са скука. Предпочитам да живея в къща с разбити прозорци, отколкото в апартамент с шумоизолираща дограма. Така се чувствам по-добре… (усмихва се)

Можеш ли да определиш вътрешния си свят като такава сграда?

Горе долу.

Кой е най-големият ти страх?

Най-големият ми страх е да не се чувствам изгубен цял живот. Понякога се замислям за тези неща. Една позната ме беше попитала, цял живот ли ще се чувствам така. И аз се замислих, наистина цял живот ли ще се чувствам по този начин? Това е най-големият ми страх. Но дори и да се чувствам така, всъщност не ми е проблем… Мисля че мога да оцелея дори и така…

Това изгубване извор ли е на вдъхновение за творчество ти?

Мисля че да.

А представял ли си си денят, в който намираш себе си и изведнъж всичко става много балансирано?

Да, ужас. И от това съм се притеснявал, от баланса, защото поезията, която пиша сега, така ми харесва. Притеснявал съм се, ако поезията ми започне да става лигава и гадна.

Тоест страхът е двоен. Ако се намериш, може пък да изгубиш нещо друго?

Да. Всъщност и от това ме е страх. Не знам… Понякога съм си задавал въпроса защо не съм едно нормално момче, с нормален и обикновен живот… Но тогава може би нямаше да пиша това, което пиша…

Как би довършил изречението: “За мен животът е…”?

За мен животът е бъдеще.

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, поет. Снимка © Бистра Величкова

В предговора на книгата ти Васил Прасков пише, че ти признаваш, че никога не си бил щастлив?

Всъщност не е съвсем така. Имало е моменти, когато съм бил щастлив, но това щастие ме е убивало. Защото е било временно… Защото е било неправилно… (дълго мълчание, тишина)

В предговора на книгата ти се казва още, че си израснал в среда на чалга, наркотици и насилие. Чувствал ли си се не на място там?

(смее се) Да, израснал съм в много чалгаджийски свят, със забавни простаци. Но е било и забавно. Винаги съм успявал да се впиша някак, но вътре в себе си, не съм се чувствал по този начин. Трудно ми е било да намеря хора, които да приличат на мен. И това ме е карало да се чувствам гадно.

Роден си в голямо семейство, общо сте 9 деца. До колко сте близки с братята и сестрите ти? Те знаят ли с какво се занимаваш, че пишеш и имаш книга?

Да, ние сме 4 момчета и 5 момичета. Но те са големи. Аз съм най-малкият. Те си споделят помежду си и са близки, но аз не споделям с тях. Винаги съм се дърпал някак си. И не съм искал да ги занимавам с моите глупости… Повече съм споделял с приятели, отколкото с роднини (дълга пауза). Те знаят, че пиша. От време на време идват на някои четения. Но като цяло не общувам много с тях, аз съм си отделно… Отделен… (тишина)

Казваш, че вярваш в Бог. Ходел си в Руската църква, където си пускал бележки с желания до саркофага на архиепископ Серафим? Какво си пожела там?

Точно, когато започнах да пиша си пожелах неща свързани с писане. Това ми беше първото желание в Руската църква. Там винаги се сбъдват. Всяко желание, което го пусна в кутията там ми се сбъдва. А като водя накои приятели и приятелки, и те пък ми казват: “Мартине, как можа да ме излъжеш, не ми се сбъдна желанието”. Пък аз им казвам, че отнема време.

Мартин Костов, на четене в Арт Хостел, София. Снимка © Бистра Величкова

Мартин Костов, на четене в Арт Хостел, София. Снимка © Бистра Величкова

В момента имаш ли някое голямо желание, което искаш да се сбъдне?

Имам желание. Не е свързано с писането. Но май не бих си го пожелал, всъщност…(тишина)

Сигурно имаш събрани много нови стихове. Имаш ли готовност и планове за нова книга? Как би се казвала тя? Ще бъде ли някакво продължение на „Дом“ или ще бъде съвсем различна?

Всъщност, каквото напиша почти веднага го качвам в сайта ми. Бих искал да издам книга с проза. Или роман на целия ми живот, с всеки детайл и всяка случка описана по най-истинския начин. Описана така, както се е случила. И всяко мое чувство и не само… За заглавие не съм мислил. Бих измислил заглавието, след като са готови разказите. Но все още не съм започвал да пиша нова книга. Ще бъде продължение на “Дом” в проза.

Какво би казал на млади хора като теб, които биха искали да пишат и да имат успех в това?

Бих им казал да пишат истината, да пишат по себе си, да описват себе си, истински неща и случки.

Интервю на Бистра Величкова

* Интервюто за първи път е публикувано в сайта на сп. „Образование“, 15 юли, 2015 г.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s