Ричард Русо: Ако не се откажеш, има шанс да успееш

Американският писател Ричард Русо. Снимка: Личен архив

Американският писател Ричард Русо. Снимка: Личен архив

Ричард Русо е американски писател и сценарист, автор на седем романа и два сборникa с разкази. Роден през 1949 г. в Джонстаун и израснал в Глоувърсвил, Русо завършва бакалавърска и магистърска степен по изящни изкуства, както и докторантура по философия в университета на Аризона. Романът му „Емпайър Фолс” печели наградата Pulitzer за литература през 2002 г. и е заснет на филм през 2005 г. Преди седмици, „Емпайър Фолс” излезе на български език от издателство „Сиела”.

В края на месец май, Ричард Русо, гостува в България по покана на Фондация „Елизабет Костова”. Той беше лектор на ежегодния Созополски семинар по творческо писане. В София, изнесе лекции свързани с творческото писане и адаптирането му за кино. На лекция пред студенти, в Софийския университет, писателят сподели, че има режим на писане, според който сутрин пише около 2-3 страници. Признава, че първите два часа са най-ползотворния му период, в който свършва най-добра работа. Следобедът го посвещава на редактиране на написаното сутринта. А вечер, когато си почива, се отдава на четене. Въпреки че вече всичко се пише на компютър, Ричард Русо остава привърженик на писането с химикалка на лист хартия.

– Г-н Русо, кога осъзнахте, че ще бъдете писател?

– То не беше едно единствено осъзнаване. В лекциите, която изнесох, аз казвам, че осъзнавам на няколко пъти, че искам да бъда писател. Имах период, в който пишех много. В последствие станах професор. Скоро, след това намерих своя глас в литературата, което беше още едно от осъзнаванията ми като писател. В един момент обаче си казах, добре, може би не съм писател, но бих искал да пробвам за известно време да бъда. Тогава бяха на около 32 години. Когато твои разкази започнат да ги публикуват, ти си казваш – о, аз съм писател. Когато, обаче първата ми книга „Мохак” беше одобрена за публикуване, беше първият път, в който чувствах, че мога да кажа на другите хора, че съм писател. Важно е какво ти мислиш за себе си и как се възприемаш, но е важно и как другите те възприемат.

– Вашето семейство и приятели подкрепяли ли са ви в писателския ви път? Или са ви казвали, че това не е печеливша работа и е добре да се захванете с нещо друго?

– Всеки, с който съм говорил тогава се опитваше да ме откаже. Майка ми беше човекът, който винаги ме е подкрепял и насърчавал да правя това, което искам. Когато станах професор, тя беше изключително горда. Когато й казах обаче, че искам да бъда писател, тя каза, че това вече идва в повече. Каза ми, че трябва да обръщам внимание на семейството си, да се концентрирам в работата си, така че да изкарвам добри пари, за да издържам съпругата и децата си. Тя смяташе, че да си писател е все едно да гониш вятъра. Страхуваше се, че семейството ми ще страда от това. Майка ми не спираше да казва: „Не, не, ти не трябва да правиш това. Ти си преподавател, имаш семейство, зарежи тази луда мечта”. Баща ми по това време вече беше починал. За това, никой от семейството ми не ме насърчи в желанието ми да съм писател. По-късно съпругата ми си намери любовник. Разделихме се. Преди да се стигне до там, се случи така, че харчехме пари, които нямахме. Имаше период, в който малкото пари, които имахме ги давахме за пощенски марки, за да мога да изпращам своите разкази до различни списания. В повечето случаи, те се връщаха обратно, с отказ. През цялото това време в началото, когато Барбара и аз бяхме женени и бяхме отчайващо бедни, от нея се очакваше в един момент да каже: „Виж какво, това е лудост, ние харчим пари, които нямаме. Не мислиш ли, че трябва да прекарваме времето си в нещо, което ще ни се отплати и ще ни носи доход?” Но тя никога не каза това. Това, че тя не се противопостави и не ми попречи да преследвам мечтата си, ми даде увереност да продължа.

"Емпайър Фолс" на Ричард Русо ("Сиела")

„Емпайър Фолс“ на Ричард Русо („Сиела“)

– Вашата книга „Емпайър Фолс”, наскоро излезе на български език.

– Да. Ако някой кажеше на семейство ми, че аз не само ще се развия и ще стана писател, но и че един ден ще бъда преведен на български, те щяха да кажат „Ооо, това е невъзможно!”

– Колко време ви отне написването на книгата?

– Обикновено ми отнема около 4 години, за да напиша една книга. Но, през тези 4 години, докато писах „Емпайър Фолс” аз не се занимавах само с това . В същото време, пишех кратки разкази, сценарии за филми, есета, преподавах в университети.

– С какво „Емпайър Фолс” се различава от другите ви книги?

– Това, което е различното в „Емпайър Фолс” е че историите, които бях писал до този момент, бяха интимни разкази, свързани с личните отношения между хората. В „Емпайър Фолс” има исторически контекст, за това е и по-голяма. Главните герои, които живеят в настоящето са едната част от историята. Другата е едно семейство, чиито живот се развива в миналото, в същия този град. В тази част се разказва как се е създал града, как са започнали да наемат работници във фабриката. Това е история за самия град. Тъй като този малък град, известен със своите мелници, прилича на други такива градове пръснати из цяла Америка, аз осъзнах, че всъщност пиша роман за Америка. Тази книга не е просто интимна история, но и исторически разказ, както и политически портрет на нацията в рамките на 50 години. Разглежда се животът на хората, в един исторически период, през който Америка претърпява определени промени.

Сегашното време в романа се развива в периода, когато всички мелници в града ги затварят и главният герой – Майлс Роби се опитва да спаси бизнеса си. Безработицата се увеличава и хората напускат града. В този момент идва един човек, който купува всички стари мелници и ги превръща в малки ресторанти, магазини и кондоминиуми. Именно това се случва в цяла Америка тогава, променя се икономическа среда. Другата част на историята, разглежда града от самото му създаване, още през 19 век, когато дори не е имало електричество, когато реката се е използвала за работата на мелниците.

– До колко има автобиографичност в книгата?

– Тук може би има по-малко автобиографичност, в сравнение с другите ми книги. Най-автобиографичният епизод от книгата е, когато Майлс е все още момче. Тогава майка му го завежда до едно вълшебно място, до острова Мартин Виниардс. Той никога не забравя тази случка. От тогава винаги, когато е тъжен и разочарован от живота, си спомня за това място от детството, което за него е въплъщение на щастието. Това е доста автобиогафична част, защото моята майка ме водеше на същия този остров. Той промени живота ми. От тогава, аз водя собствените си деца там. Те вече са големи хора и водят техните деца на острова. Превърна се в семейна традиция.

– През 2005 г. романът „Емпайър Фолс” е заснет на филм. Как се почувствахте, когато видяхте художествените си герои на екрана? Изглеждаха ли така, както сте ги представил в книгата?

– Това, което се случва при мен, а предполагам и при повечето писатели, е че докато пиша книгата, аз вече виждам един филм в главата си. Когато обаче започна да се случва наистина, на голям екран, беше доста различно. Все пак филмът се прави от продуцент, режисьор, актьори. Много хора участват в реалния кино процес и всеки има своя принос в него. Винаги, когато видя филм по моя книга, моята първа реакция, е, че нещата не трябва да са така. С „Емпайър Фолс”, например, за главната роля на Майлс Роби, те избраха Ед Харис. Той е прекрасен актьор. Героят, обаче, който аз бях описал в романа беше едър, разпуснат, с наднормено тегло. Той беше човек, който буквално изяжда грешките си. През целия си живот е бил готвач. Всеки път, когато направи сандвич, който някой не харесва и не го иска, вместо да го изхвърли в кофата, той го изяжда. Става дума за огромен мъж. Кой, обаче избраха за тази роля във филма? Избраха Ед Харис, който е в перфектна физическа форма, със слабо тяло! Странното е, че всеки във филма го нарича Голямото момче, както му казват и в книгата. Притесних се как ще се изглеждат нещата накрая. Въпреки това, крайният продукт беше добър. Най-важното в романа е отношенията между Майлс и неговата дъщеря. В сцената, която показва тези отношения, Ед Харис се

Ричард Русо. Снимка: Владислав Христов

Ричард Русо. Снимка: Владислав Христов

оказа перфектното въплъщение на любящ баща, който се страхува, че нещо лошо ще се случи с дъщеря му и иска да я предпази. След като видях тази сцена, си казах – какво значение има как изглежда – слаб или едър, както е описан в книгата, след като тази химия между него и младата актриса, разтърсва екрана с емоция. Това беше прекрасно. Аз имах щастието да работя със страхотен екип – Пол Нюман, Ед Харис и други известни имена.

– Кое е по-важно в процеса на писане – вдъхновението или ежедневната и усилена работа?

– Хората, които виждат писането единствено като вдъхновение, скоро се захващат с нещо друго. Тези, които седят и чакат да дойде вдъхновението накрая стават сервитьори. Мисля че, всеки, който разбира какво е писането, знае, че вдъхновението идва от навика, идва от желанието да заставаш пред белия лист всеки ден и да пишеш изречения, изречения, които не са перфектни, но които подобряваш с всяко следващо. Ако не си пред белия лист, с химикалка в ръка, нищо няма да излезе. 99% от работата е да напишеш едно изречение, след това по-добро и по-добро, и по-добро.

– Според вас каква работа би било добре да има човек, за да му помогне при писането на художествена литература?

– Всяка работа, която изисква упоритост. Когато бях в гимназията имаше т.нар „Крос кънтри” маратон, състезание по бягане. Аз не бях достатъчно бърз и не можех да бягам спринтове. Това, което аз можех да правя, а пък много други хора не можеха, беше просто да продължавам. Единият крак пред другия, другият пред другия… Никога няма да бъдеш бърз, но когато другите спрат, ти продължаваш да вървиш, да тичаш. Всяка работа, която изисква упоритост и способността да не се отказваш, и да продължаваш, може да бъде много добра тренировка за един писател.

Лекция на Ричард Русо в Софийския универстиет. Снимка: Бистра Величкова

Лекция на Ричард Русо в Софийския универстиет. Снимка: Бистра Величкова

– Мислите ли, че ако един писател спре да пише за известно време, примерно за година, след това може лесно да пропише отново?

– Би било трудно. Аз се опитвам да пиша всеки ден, защото съм забелязал, че дори един ден да не пиша, на следващия ми е по-трудно. Като всеки човек, аз искам нещата да стават лесно, за това пиша всеки ден. Ако всеки ден работя максимално много и пиша отдадено, животът ми е по-лесен. Но за да ти е лесен животът, трябва дисциплина.

– Какъв съвет бихте дал на младите писатели. Какво трябва да направят, за да имат успех в писането?

– Най-важното е да четат постоянно. За да бъдат добри писатели, първо трябва да са добри читатели. След това, трябва да пишат всеки ден. И да знаят, че голяма част от хората, които правят всичко това, в един момент се отказват. Ако не се откажеш, имаш реален шанс да успееш.

* Интервюто на Бистра Величкова с Ричард Русо е публикувано в Kultur Bench, 7 юни, 2013 г.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s