За смелостта и силата да бъдеш един обикновен ревльо

Рецензия на Бистра Величкова за романа в разкази „Не казвай на майка си” от Николай Фенерски, изд. „Ерго”, С., 2012 г.

Рецензията е публикувана във в. "Литературен вестник", брой 1, 9-15.01.2013 г., стр. 5

Рецензия във в. „Литературен вестник“, брой 1, 9-15.01.2013 г., стр. 5

Между преди и след е истинският живот, където от болката боли, където въздухът влиза миг след миг в дробовете ти.”  („Ние”) Именно това е времето, в което живеят героите на Николай Фенерски в най-новата му втора книга – роман в разкази „Не казвай на майка си”. Описаните образи там живеят в метафоричния период – преди свинята да се превърне в лебед, и във времето след това. Но както казва авторът „между картинката преди и картинката след има безкрайно много болка. (…) Между преди и след ти си разпънат на своя собствен кръст.” Точно този период на разпъване вълнува най-много писателя, защото това е и периодът на истинското живеене. Болката е основата, на която се случва истинският живот. Именно тя е тази, която прави хората по-мъдри и им напомня за важните неща.

И в първия си сборник с разкази „Апокалипсисът е дело лично” (2009 г.), и във втория „Не казвай на майка си” (2012 г.) се наблюдава едно и също търсене у Фенерски, а именно търсене и показване на човешкото. Авторът внимателно прониква и нежно дълбае в най-скритите кътчета на душата, разголва вътрешния свят на човека, прониква в терзанията. Той изважда и разпъва душата, изследва като под микроскоп чувствата и емоциите, и рисува с думи невидимото с просто око. Така всеки негов разказ представлява една разпъната, разкрита до болка душа, която шепне своята съдба на читателя. Но нека не бъркаме тази изповед с оплакване. Това е една от основните и най-ярки характеристики на героите на Фенерски, че въпреки обстоятелствата и житейските обрати, те никога не се оплакват. Никога! Дори напротив, те се надсмиват над абсурдите и живеят, както могат без ни най-малко да определят този живот като някаква борба. И точно това прави героизмът и очарованието им още по-големи  („Ясновидката”, „Не казвай на майка си”).

В едноименния разказ „Не казвай на майка си” писателят разказва драматична случка, но отново от веселата страна на нещата. В един момент всичко се оказва толкова абсурдно и глупаво, че вместо да се ядосва човек, май е по-добре да се засмее. И тук, както в много други разкази, зад лекия и весел стил прозира една тъга и болка. Това подсилва още повече драматизма. „Не казвай на майка си”, казва един от героите на друг. Майките не бива да бъдат тревожени, те не трябва да знаят и да виждат страшни неща за децата си. „Майките заслужават да бъдат излъгани”, пише Фенерски, защото тази лъжа гарантира техния по-спокоен живот. Ако не друг, то поне майките заслужават да бъдат спасени като не им казваме за ужасите, които ни поднася живота. Тях трябва да ги запазим, за да ни има и нас. Но до колко всъщност можем да не им казваме точно на тях?…

Колкото и тъжни истории да разказва Фенерски, от разказите му винаги лъха един безкраен оптимизъм и идеализъм. Героите му живеят, пият и се смеят на пук на всичко. Каквото и да им поднесе животът те го приемат, справят се с него според възможностите си, не се отчайват и продължават напред. Друг избор освен живот, нямат! („Моите кръчми и струнната теория”, „За кого бие камбаната”, „Моят приятел Ахил и неговият брат близнак Хектор”). В книгата има и смешни истории, които биха изненадали с веселия си хумор на фона на повечето драматични разкази („Жената на Павлов”). Подобни разкази затвърждават идеята на Фенерски, че тъгата и хумора са двете крайности, които създават хармонията на човешката душа. Именно това дава и усещането за плътност и реалистичност у душевността на героите му.

Романа в разкази „Не казвай на майка си” на Николай Фенерски, изд. „Ерго”, 2012 г.

Роман в разкази „Не казвай на майка си” от Николай Фенерски, изд. „Ерго”, 2012 г.

Основният лирически герой в романа в разкази – Аз-ът, който говори, бързо печели симпатии със своята автентичност и искреност. Читателят му вярва безрезервно, докато се оставя бягащото момче на корицата да го води в неговото своеобразно пътешествие през живота. Характерно за цялостния стил на писане на Фенерски е именно откровеността до болка. Самият той казва: Трябва да си честен пред себе си, пред света, пред всички, честност до край. Откровеността до болка е задължително условие при писане на литература. Всичко останало е само упражнение по писане.Освен честност и искреност в писането и липса на каквато и да е претенциозност, за хубавия разказ е необходимо и умението да можеш да вкарваш емоцията си в текст. Деян Енев определя това като „най-трудното писателско умение”. Самият той в послеслова на книгата потвърждава, че Фенерски безспорно притежава това качество и допълва, че „Именно ядреното гориво на емоцията превръща читателя от свидетел в съучастник на автора”.

Текстовете на Николай Фенерски се четат леко. На пръв поглед уж неангажиращи, влизат нежно под кожата на читателя, увличат го, докато той неусетно стигне до края на историята. И там, накрая, той изпитва едно пречистващо усещане, примесено с особена болка, която не може съвсем да си обясни как е попаднала в сърцето му. За тази приятна, но не лека за преосмисляне палитра от емоции, авторът старателно се е погрижил, докато е рисувал с думи и надграждал в съзнанието на читателя ярки образи и дълбоки чувства. Фенерски има способността да докосва по начин, който приземява плавно, връща те при човека, при най-важните човешки закони на съчувствието, на добрината, на любовта към ближния. Напомня, че преди всичко ти си човек. Човек и нищо повече. Именно в това е и твоята благословия, и твоята орисия. В разказите тази идея е разгърната така, че буди размисли за живота и за истинския смисъл („Цялата истина за моите пет кучета”, „Където и да се скитам”, „От другата страна”, „Епохата на мъртвите бебета”, „Еншулдигунг”).

„В богатия, но скучен и „гладък” Запад може и да не го разберат”, написа Славена Иванова в рецензия за „Не казвай на майка си” в сп. Море, брой 2. Подобно мнение изрази и Митко Новков по време на представянето на книгата в София. И са прави! До колко обаче и ние вече не сме безвъзратно заразени с този „Запад”, който ни повлича във водовъртежа си от материя и социални статуси, и от бързане да правим пари и кариера, забравяме да погледнем към звездите? Нима и ние вече не сме своеобразен „Запад”, в който да бъдеш „един обикновен ревльо” под небосвода обсипан със звезди е признак на слабост? Да си „ревльо” в днешно време, в смисъла, който загатва писателя, е морална ценност, която е от застрашените видове емоции. За това се иска смелост. За да плачеш, за да чувстваш – трябва да си смел и силен човек. Днес обаче, индивидуалистично западните ценности все повече налагат възгледите, че този вид емоции са признак на слабост, на недорасло поведение. Често се гледа на тях с циничен присмех. Да си чувствителен вече не е модерно. Да си добър е скучно. Да си човек – не е интересно! В такова време излиза романа в разкази на Николай Фенерски. Той се появява като един катарзис за потиснатата и загубена човешка душа. Като вид спасение в света, воден все повече от разума и все по-малко от чувствата. Авторът разказва за истински хора и търси истински хора. Който има нужда да чувства и да се върне при човека в себе си, той ще може да разбере и книгата на Николай Фенерски – „Не казвай на майка си”. Тя е за всички изгубени души, които имат смелостта и силата да плачат.

* Рецензията е публикувана във в. „Литературен вестник“, брой 1, 9-15.01.2013 г., стр. 5

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s