Николай Петков: Покрай уроците по научен атеизъм станах вярващ християнин

Свещеник написа книга с разкази за футбола и църквата

Писателят Николай Петков, който е по-познат като отец Николай, е свещеник в храма „Свети пророк Илия”, в Дивдядово, Шумен. Снимка: Бистра Величкова

Отец Николай (Петков) е свещеник, който съвсем наскоро издаде сборник с разкази „Стадионът на старата госпожа” („Сиела”). Свещеникът е недипломиран доктор по философия, почти дипломиран доктор по литература (публичната му защита предстои през октомври). Роден е през 1971 г., във Велико Търново, където от 1989 г. до 1995 г. учи български език и литература, философия и теология.

„Три години бях докторант по антична философия при проф. Георги Каприев. Бях написал дисертацията си, всичко беше готово, но не я защитих. Беше спонтанен жест на протест…”, разказва Николай Петков. „С философията ни се разделиха пътищата. Но нито тя е страдала кой знае колко от това, нито аз”.

През 2002 г. Николай Петков е ръкоположен от великотърновския митрополит Григорий за свещеник и от 2003 г. до ден днешен служи в храма „Свети пророк Илия”, в Дивдядово, шуменско. За храма отец Николай влага много енергия и сили, за да го ремонтира и укрепи и като сграда, и като духовно пространство.

На 29 години се жени за съпругата си Наталия, с която имат вече две деца. На 30 години става свещеник. „По канон трябва да имаш навършени 30 години. Свещеник на гръцки е „презвитер” т.е. човек, който е остарял. За това казва народът – дядо поп. Предполага се, че на 30 години вече носиш мъдростта на времето. До тогава трябва да събираш опит, зрялост”, обяснява отец Николай.

По професия родителите му са икономисти. Признава, че не са особено религиозни. На желанието му да стане свещеник гледат „скептично”. „Но те към всяко мое начинание са гледали скептично, така че това не ме изненадва”, споделя той.

Между 1998 и 2000 г. Николай Петков преподава Антична философия във ВТУ “Св.Св. Кирил и Методий”. Тогава написва сборник за антична и средновековна култура и книгата „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох”. В нея се съдържа поетически превод (все още единствен в българската литература) на три от шестте философски химна на Прокъл: „Към Слънцето”, „Към Афродита” и „Към музите” (публикувани и в алманаха „Света гора” 2000-2001, изд. „Фабер”).

Отецът работи върху втората си художествена книга.

Корицата на книгата с разкази от отец Николай.

Защо заглавието на книгата е „Стадионът на старата госпожа”?

Погледнато формално, първият разказ започва с описание на стадион „Ивайло” във Велико Търново, а последният завършва с описание на стадион „Деле Алпи”, в Торино. Макар и темата за футбола и стадионите да е съвършено маргинална, избрах образа на стадиона като метафора. Той напомня за апорията (буквално мъчнотия) за Ахил и костенурката, за това дали Ахил може да надбяга костенурката. Стадионът е много концентриран образ. Той показва културата на живот в състезание.

Стадионът със своята форма на елипса е парадокс на движението и разстоянието. Много често се намираш точно там, от където си тръгнал, независимо колко дълго си бягал. Стадионът създава илюзия и за движение, и за покой. Понякога най-бързият и най-слабият състезател са на едно и също място, само че не знаеш колко обиколки има единия пред другия. Дори, най-бавния може да се окаже две крачки пред най-бързия. Стадионът събира много символи, идеи, спомени, конотации, препратки към антични, късно антични и средновековни идеи.

„Старата госпожа” всъщност е препратка към футболния отбор Ювентус, от гледна точка на това, че отборът е много стар. В същото време Ювентус, означава млад. Това е едно преобръщане на представите за младост и старост. То е особено функционално в повествованието, тъй като там има три жени – най-младата е пра внучка на най-старата и трите са централни образи, и при трите времето тече много далеч от тях.

Като казвате, че се говори за стадион, това значи ли че разказите са обвързани с футбола или това остава като метафора?  

И да, и не. Футболът е метафора, но участва активно в повествованието. В последствие мистификациите около него, около различните световни първенства, описват духовни реалии. Има един разказ, в който броя на дузпите от Леф Яшин по много странен начин съвпада с броя на псалмите и сонетите на Шекспир.

Случайно ли намерихте тази аналогия?

Николай Петков. Снимка: Бистра Величкова

Не, няма нищо случайно. Точно това е голямата провокация, че има много факти, които както и да ги въртиш, както и да ги сучеш не могат да бъдат на едно и също място редоположени. От някаква гледна точка, селския цар Ивайло и Тома Аквински са съвременници, от друга обаче е много трудно да бъдат в един и същи разказ.

Аз, докато пиша, премислям. Идеята е да няма капризни случайности, които да търсят бляскави ефекти. Важно е всяка една случайност да бъде много грижливо подбирана и дискретно предлагана. Има такива родства по избор, които поне за мен са скъпи и съкровени, и по някакъв начин бих искал да ги споделя с хората, с които бих могъл да пия бира.

Колко време ви отне написването на разказите?

Разказите са 20. Писах ги около половин година. От 18 юли до 18 декември (денят на Св. Себастиан).

До колко има автобиографичност в тях?

Има много автобиографичност, но едновременно с това има и няколко много сериозни капана, които искат да поставят повествованието в автобиографичен контекст. Т.е. въпреки високия коефициент на автобиографичност, ако читателят иска да реконструира една биография посредством този вид повествование, трябва да бъде внимателно предупреден, че може да се обърка.

Как решихте да напишете тези разкази?    

Миналата година си празнувах рождения ден. Току що се бях върнал от античния Ефес. Разказах на моите гости какво ми се е случило в Ефес и как самият аз съм попаднал там. Тогава те – отец Павел, свещеник от Карнобат и професор Юри Проданов казаха, че тази история би могла да бъде много интересна като пътепис, разказана едно към едно. Тъй като те знаеха и за други мои пътешествия по екзотични места, с екзотични превозни средства, казаха, че ако всички тези истории се навържат в един повествователен цикъл би било доста провокиращо предизвикателство. Аз започнах тази книга като пътеписи и трябваше да въведа герой, който да бъде скрития автор, който да разкаже какво е видял главния герой. Това е спомагателния герой, който разказва за пътешествията на пътешественика, т.е. аз. В един момент реших, че аз не съм толкова интересен и е по-добре да разкажа за всички свещеници, които съм познавал в своето детство, в своята младост и благодарение, на които познавам православието. Героят дядо Дионисий е всъщност събирателен образ на двамата свещеници, на които дължа собствената си църковност – отец Себастиан от манастира Св. Троица и свещеника, който ме е кръщавал преди повече от 40 години – отец Петър, от град Елена. Това кои са прототипите, разбира се, не е толкова важно, но искам да кажа, че има реални неща, които са реално преживени и съм търсел някакъв фикционален изказ, с който да споделя това, че църквата все пак не е свещи, пари, стока, а нещо много по-мистично, много по-истинско, много по-парадоксално.

В книгата църквата участва сериозно като тематика?

Николай Петков. Снимка: Бистра Величкова

Не толкова църквата, колкото свещениците, които са нейни живи носители. Свещениците, които са безкрайно отдалечени от нейната суета. По тази причина книгата е колкото автобиографичен разказ, толкова и разказ на една епоха. В художествената биография на главния герой се казва, че той е роден през 20-та година, получава богословско образование в Париж, в края на 30-те, началото на 40-те. След това се връща в България с всичките си познания, култура и ерудиция, и става заточеник в еленския Балкан. Той е безкрайно маргинална фигура, поради политическия режим по това време. В последствие умира последният енориаш и историята на неговото село свършва, защото няма нито един жив човек там. Тогава той повежда внука на последния енориаш към земите, където е учил, към Париж. Целта му е да покаже историята на своята младост и това, което тур операторите не могат да му покажат в Париж – Козмала, Естир (сестрата на Козмала) и др. Всичко това е разказано така, че да не натежава ерудицията, а да може зад тези академични факти да бъде споделен някакъв нормален човешки, душевен опит, който може да бъде четен и като телесен, и като духовен.

С богословието как и кога се срещнахте?

Още при кръщенето ми като дете. Иначе първата ми голяма и интересна среща с богословието беше, когато бях 1-ви, 2-ри клас и учехме „Научен атеизъм”.  Аз търсех антитеза на това, което ми казва другарката в училище. Отговорът търсех при свещеника. Другарката в училище ми казва „Няма бог” и аз отивам при свещеника и му казвам: „Дядо попе ти чувал ли си, че бог го няма?” Този сюжет, може да бъде намерен и в сборника, в разказа „И малко научен комунизъм”. Покрай уроците по научен атеизъм взех, че станах вярващ християнин.

Това, че Дивдядово е отдалечено притеснява ли ви? Липсва ли ви нещо там?

Липсва ми общуването с интелигентни, фини и културни хора, които бяха част от моето обкръжение, когато бях студент, началото на 90-те години. Наскоро пътувайки към Кападокия се срещнах с моя приятел от студентските години – Митко Кръстев, преподавател по Теория на литературата, в Пловдивския университет. Тогава усетих, че общуването с такива хора страшно ми липсва.

Такива хора също са и проф. Георги Каприев, доц. Юри Проданов и други. Те бяха част от годините, в които се формирах като човек и като личност. Давам си сметка, че хора като тях са голяма рядкост и си струва да се бориш за тяхното приятелство.

Как гледа съпругата ви на вашите занимания – свещеник, писател, философ, скоро и доктор по литература?    

Няма жена, която да гледа на нещата с единен поглед. Ако днес е един, утре ще е друг…

Чела ли е книгата?

Май се опита… Стигна до третия или четвъртия разказ… Ако трябва да цитирам буквално думите й, каза, че книгата е по-умна отколкото трябва, дори досадно умна. Каза: „Не е за нормални хора тази книга”.

Как написахте книгата си? Имахте ли някакъв по-специален режим на писане?

Да, имах режим. Като всеки нормален мъж, пиша, когато децата или ги няма вкъщи, или спят. Т.е. рано сутрин или късно вечер. Гледах да пиша всеки ден по една страница. Трябва да призная, че когато говорим за сериозна работа, вдъхновението не бива да бъде реалност на която да се разчита. Човек прави сериозен и систематичен труд, така че колкото по-малко вдъхновение, толкова по-добре.

Защо мислите така?

Във византийската монарска традиция има едно понятие „идиоритмия”, което предполага, че големите емоционални амплитуди са нещо, което изисква покаяние. Колкото е по-голяма еуфорията и след това унинието, толкова по-зле се движи душата. Т.е. тези душевни възторзи и техните компенсаторни сривове са нещо, което никак не е за предпочитане. Трябва да има някакво русло, в което бавно, спокойно, устремено да се движиш.

От религиозна гледна точка ли го казвате това?

И от религиозна, и от литературна. Начина по който са писали хора като Балзак, като Стендал, като Флобер, като Дикенс..

Николай Петков. Снимка: Бистра Величкова

Според вас те са писали спокойно, без силни емоционални издигания?

Ами, иначе, не можеш да напишеш един роман от 1000 страници или романова епопея от 20 романа. Достоевски например е имал много сериозни вълнения преди да започне да пише, но когато седне да пише, пише много спокойно.

Искам да кажа, че вече съм на такава възраст, при която гледам да се пазя от прибързаните възторзи и излишните вълнения. Както казва Декарт: „Има излишни страдания, които не би трябвало да бъдат част от изкуството, както и излишни радости, които са извън философията”.

Мислите ли, че читателите ще успеят да разберат символиките и метафорите, които сте заложил в книгата?

Трябва да призная, че съм песимист. За мен понятието неприятна изненада е тавтология, т.е., ако е изненада няма да е неприятна. Ако я разберат ще бъде наистина приятна изненада и ще бъде едно малко чудо за мен. От друга страна и броят на адекватните хора от ден на ден става все по-малък. Подобно на Шопенхауер, който имал само трима студенти и аз сериозно се замислям дали ще имам повече от трима читатели.

Притеснява ли ви това, че има вероятност да не достигнете до много читатели и да останете неразбран?    

Аз нямам илюзията, че ще бъда разбран. Нямам и вътрешната потребност да бъда разбран. Разбран от кого? И защо? Никой не е длъжен да ме разбира и да ме обича.

Премиерата на книгата, „Стадионът на старата госпожа“ („Сиела“) на отец Николай Петков, се състоя на 25 септември 2012, в София. Предстоят представяния в други градове из страната.

*Публикация в E-vestnik, 7 Октомври, 2012 г.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s