Забравени поети – Венцеслава Тодорова

Снимка: в. „Студентска трибуна“, 1972 г.

Венцеслава Тодорова е поетеса и журналист. Художествени произведения е творила активно през 70-те и 80-те години, на XX-ти век. През 1971 г. завършва Френската езикова гимназия, в София. Висшето си по Международни икономически отношения получава в Икономическия институт „Карл Маркс“, специализира Журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Дълги години е работила като журналист в информационна агенция „София прес“. Представяме нейни стихове публикувани в сп. „Родна реч“ и в. „Студентска трибуна“.

Стихове на Венцеслава Тодорова, ученичка от XI клас, ФЕГ – София в сп. „Родна реч”, бр. 2, 1971 г.

сп. „Родна реч“. Литературно списание за средношколци

 

Въображение

Като че ли не сме двамата,
а само сенките ни са заедно.
Като че ли не говорим,
а това е само ехото на нашите гласове.
Като че ли не се поглеждаме,
а това са отраженията на погледите ни
върху черния фон на тъмнината.
Като че ли не си стискаме
ръцете за довиждане,
а само ги допираме,
за да се изтръгнем от безмълвните струни,
които ни свързват.
И все така привидно се разделяме…

И се оказва, че нашите срещи
не са били нищо друго, освен една раздяла.

сп. „Родна реч“, бр.2, 1971 г.

Истина

Вятърът разпиля твоите коси
и разсипа русия им прашец
по моите длани.
И аз, опиянена от вълшебния им дъх,
открих в дълбините им
една слънчева истина.

Без теб

Твоята усмивка се стопи
в надигащата се нощ.
Ненаситните пламъчета,
заблещукали в твоите очи,
се сляха с цвета
на тъмнината.
Очертанията на лицето ти
Съвсем се изгубиха.
И аз се почувствах
в тази бездънна нощ
като планина, над която не свети
и последната четвърт на луната.

сп. „Родна реч”, бр. 4, 1971 г.

Венеция

сп. „Родна реч“, бр. 4

Очите ми – два въглена неугасени,
Плуват по „Канале Гранде” на Венеция.
Ръцете ми две бели гълъбици,
Улавят всяко зрънце от неоновите светлини.
Душата ми – медна пита,
се топи под звуците на италианската канцонета.
А мисълта ми – избуяла нива,
е все при теб, Българийо.

Венцеслава Тодорова – стихове във в. „Студентска трибуна” – брой 21, 15.02.1972 г. , стр. 6


Моята звезда

И близост, и далечност има между нас,
Ние двете светим неуморно,
Ти – в свода на нощта,
Аз – в дланите на моята вяра.
Чакаме усмивката на утринта.
И ти заспиваш, а аз започвам да горя
В парещите болки и изненади на деня.
А когато дойде вечерта,
ти отново светваш,
за да угасна аз в равносметки
и в нежно откровение с теб,
да ти говоря за моята сънувана мечта –
миг от твоята вечност,
да оставя светла диря
в пътеката на вечността.

в. „Студентска трибуна“, бр. 21, 1972 г.

Земност

Разбужда се отново снежната пустиня
от слънчеви целувки и шепот на ели
и цялата потъва в едно неотразимо
сияние, събрано от утринни искри.
Побягват снежинки с лудите бели коне
неудържими, вихрено диви;
Разтърква очи сънливото зимно небе
и размята своите безоблачни гриви.
А аз, възседнала снежния трон,
политам по лифта нагоре, нагоре
и не знам според кой природен закон
улавям лъчи и достигам борове.
И над всичко чувствам се всевластна,
Богата със сребърни снежни монети,
разпръснати от вятъра зимен прекрасно
и от мен тъй естествено взети.
Фантазираме често бели монети
простор в живота и все висини
и бели, и равни небесни пътеки,
където ехото с нашето име гърми.
А не виждаме край нас чистотата
на неотъпкания още сняг,
не тръпне от природните звуци познати
и търсим все друг по-осезаем бряг.
Отбягваме чудните земни багри,
а целите сме въображение и мечта.
Търсим нещо далечно, което го няма,
а не виждаме простите, красиви неща.

А най-голямата фантазия съзирам в едно –
сред най-неземното да бъдем земни,
да усещаш красотата на едно дърво,
да знаеш, че стъпките ти чисти в снега
ще са последвани

***

Чистотата на едно желание
със желанието за чистота се сля
и невинността на моето дихание
в устните ни ненаситни се преля.

Открих те в клонка от плод натегнала,
откри ме в пъпка едва разпъпила,
и чувството незнайно в мисълта заседнало
разби разумната стихия у теб покълнала.

На думите ми вътрешната сила
потъваше в бездънната ти мъдрост,
а аз и звук, и трепет притаила,
улавях нишките на мъжката ти дързост.

Ти следеше моето бавно дишане
и търсеше в него подозрение;
предаността на мига не стигаше,
за да те разкрия целия.

Погледът ти – говорещо игрив,
събуждаше усмивката ми истинна,
а твоята усмивка мълчалива
лишаваше ми погледа от искреност.

И знам, плодовете са търсени от всички,
а пъпката раздава само своя аромат
и все пак искам цвят в пъпка да остана,
макар да знам, че някога ще бъде плод.

„За първи път на нашата страница – Венцеслава Тодорова“

Борислав Геронтиев. Снимка: ТВ предаването „Всяка неделя“

Рецензия на Борислав Геронтиев във в. „Студентска трибуна”, брой 21, 15.02.1972 г. за стиховете на Венцеслава Тодорова 

Опитното око ще долови веднага тръпката на неукрепналото и неубедено още в собствените си сили перо. Но едновременно с това дори най-непроникновеният прочит на тези стихове пробужда в душата на почитателя на хубава поезия спонтанна радост. В момент, когато стиховете на някои начеващи се гърчат от приумици и безплодни напъни, струва си да изживеем като малък празник срещата с едно момиче, за което поезията е преди всичко изповед, съкровено и светло извисяване на душата. Наистина голяма рядкост е да прочетеш стихотворение на млад поет, в което да не те гнети прозиращото свръхусилие на автора да изглежда самовглъбен и дълбокомъдрен, да подлага думата на най-безжалостни унижения и изпитания, да деформира в края на краищата представата ни за поетическо творчество.

Венцеслава Тодорова иде опиянена от чистотата на неотъпкания сняг, от слънчеви целувки и шепот на ели, от красотата на едно дърво, от всичко, което цъфти, ликува и краси света около нас. Тя иде със свой непредвзет и безизкусен поглед към света, със своя мелодия в сърцето, със свой ритъм. А безспорно ритъмът е „основа на индивидуалния почерк, един от решаващите моменти на литературното майсторство”. В стиховете на Венцеслава не долавям ритъм на безгрижно поточе, което скача от камък на камък, пени се, лудува, играе си с лъчите на слънцето, докато се потули из шубраците и подмолията. Ритъмът на нейните стихове, това е ритъм на млада река, набираща сили и страсти, опит и дързост, река, която дълбае бреговете си, но не за да легне покорна и успокоена между тях, а за да ги подрива и тревожи вечно.

Нека да приемем тези творби на Венцеслава Тодорова като пъпки, раздаващи своя аромат. И да останем с очакването, че утре младата поетеса ще ни зарадва с плодове, натегнали от „парещите болки и изненади на деня”, съзрели от слънчевата стихия на нашата щедра към отзивчивите сърца социалистическа действителност.

Редакционна колегия на в. „Студентска трибуна“, 1972 г.

 Всички авторски права върху творчеството на поетесата са запазени и защитени!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s