Трябва ни Идиот

„ИДИОТ 2012” на Снежина Петрова и Десислава Шпатова, в Народния театър

Спектакъла „Идиот“, в Народния театър, София. Снимка: Иван Дончев

След 10 години актрисата Снежина Петрова и режисьорката Десислава Шпатова отново поставят спектакъла „Идиот” по романа на Ф. М. Достоевски, в Народния театър. За разлика от предишната постановка, целта на тази е да има по-съвременно звучене, казват режисьорката и актрисата. Също така постановката се концентрира в една конкретна сюжетна линия – криминалната, в която има четири главни герои – Княз Мишкин (Ованес Торосян), Настася Филиповна (Снежина Петрова), Аглая Епанчина (Веси Конакчийска) и Парфьон Рогожин (Деян Ангелов).

Трудно е да се представи един такъв голям и тежък роман, който може би днес е далеч от съвременния човек и едва ли някои би имал време да прочете. Въпреки това, екипът поставил пиесата намира начин и в рамките на почти два часа, на камерна сцена показва една възможна версия на „Идиот”. И ако до този момент не сте прочели романа, то спектакъла определено ще ви накара да го направите. Актьорите играят добре, има синхрон. Декорите са съвсем прости и не натрапващи, най-отзад по протежението на черна стена от единия до другия край на сцената, е изрисувано в сиви контури, легналото тяло на Христос. Това е препратка към думите на Достоевски, който казва, че „…Да вярваш, че няма нищо по-прекрасно, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и по-съвършено от Христос. Нещо повече, ако някой ми докаже, че Христос е извън истината, и истината наистина се окаже извън Христос, аз все пак бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината”.

Снимка: Иван Дончев

Образът на Христос може би е препратка към образа на Княз Мишкин, защото и той както Христос обича хората, страда заради тях, вярва в тях, наивен и добър до краен предел. Подобни хора са рядко срещани, дори и във времето на Достоевски, когато е писана книгата. Това важи с още по-голяма сила и днес. Такива хора са определяни като „идиоти”. В случая тази квалификация към Княз Мишкин не звучи толкова като обида, колкото като определение за човечност, за чувствителност, за способност към състрадание. Тук е и парадокса – да си истински добър и съвършен човек е равносилно на това да си идиот. Това е съдбата на Мишкин, която го прави едновременно смешен, глупав, но и много красив душевно, и мъдър.

Княз Мишкин с цялата си наивност и доброта е прехласнат по красотата на Настася Филиповна, която пък е на път да се сгоди за грубия и не особено образован Парфьон Рогожин. Настася е критикувана от обществото, заради това, че е лека жена, че е порочна, но само Княз Мишкин вижда, че тя всъщност е един страдащ човек, съчувства й и вярва в добротата на душата й. Рогожин обаче я приема чисто и просто като една красива жена, която трябва да му принадлежи и да бъде вечно негова, в противен случай ще я убие. „Нима, не ме обичаш толкова, че да умреш за мен”, казва й той. Героинята на Снежина Петрова е раздвоена между тези двама мъже, но накрая се сгодява за Рогожин. Той се отнася грубо с нея, бие я. И накрая я убива.

В спектакъла има сцена на бой между двамата, която е изиграна много добре от Снежина и Деян Ангелов. Той я влачи за косата през цялата сцена, после я мята на леглото на различни страни, удря я. Всичко е изиграно в такъв синхрон, че в един момент прилича дори на особен танц, много наподобяващ модернистичните танцови спектакли на германката Пина Бауш. Може би щеше да е интересно, ако имаше поне още една или две подобни сцени на такова телесно единство и предаване на емоция само чрез движение, без думи.

Снимка: Иван Дончев

Що се отнася до персонажа на Княз Мишкин, може да се каже, че Ованес Торосян се справя доста добре в ролята си. Наистина му отива да изиграе тази роля на добряк и наивник. Определено режисьорите виждат в него един неподправен момчешки идеализъм, защото и във филмите, с които изгря на екрана той пак играе подобни архетипи – на вярващ наивник, който външния свят се опитва да опорочи („Източни пиеси”), („Tilit”), на сърдит млад човек, но с непримиримо отношение към света („Аве”). За филма „Аве”, самият режисьор Константин Божанов каза, че героят на Ованес прилича на Холдън Кауфийл от „Спасителя в ръжта”. И ето го вече и в театъра, където изиграва първата си голяма роля на Княз Мишкин. Въпреки по-малкия си опит на сцената, вроденото му излъчване на наивник-идеалист му позволява да изиграе персонажа си добре. Сам той споделя, че това е първият му спектакъл, в който стои толкова дълго на сцената – близо два часа.

Снимка: Иван Дончев

Снежина Петрова пък нарушава мрака на сцената, с ярката червена рокля, с която се появява и дългите крака на ток, с които бавно крачи. Роклята е с дълъг воал и ходенето с нея на камерна сцена с десет сантиметрови токове изглежда доста трудно. Снежина, обаче го прави с лекота. Също добре пресъздава надменния поглед и отношение на харесваната жена, съзнаваща красотата си. Скоро след това, тя се появява на сцената в съвсем обикновена бяла нощница, косата й е пусната, тя сяда на пианото и започва бавно да свири. Дори с тази нова, по-семпла визия, присъствието й е осезаемо. Гледайки Снежина Петрова на сцената, се създава усещането, че играе с лекота и без излишно напрягане. Плавните движения, естествено изречените реплики, логично резониращи с представяните емоции прави играта на актрисата леко и приятно възприемчива и от публиката. А персонажите й реалистични и плътни.

Младата актриса Веси Конакчийска (24 г.) завършила миналата година

Ованес Торосян и Веси Конакчийска, в сцена от спектакъла. Снимка: Иван Дончев

НАТФИЗ, също добре се справя с ролята си на Аглая Епанчина, момиче, което се бори за сърцето на Княз Мишкин. Актрисата играе в Пловдивския театър и тази година беше номинирана за „Икар”, в категория изгряваща звезда, за изпълнението си на Нора в „Куклен дом”. Красотата, с която грее на сцената е неоспорима. Въпреки това на моменти се усещаше леко притеснение и неестественост у персонажа й или пък преиграване на някои емоции – като например силен гняв или смях. Разбира се, особено в началото на професионалния актьорски път, е много трудно да се справиш с естествената игра. Не са лесни за преодоляване и рисковете от това в стремежа да представиш реалистично емоцията, да я преиграеш. Но младата актриса има потенциал, който вярваме ще продължава да го разгръща.

Владо Пенев пък се появява епизодично на сцената, между действията, за да възпее на руски случващото се, сякаш като коментатор на събитията. Представен по много комичен начин, като контраст на драматичния сюжет. Този хумор сякаш има за цел да напомни, че колкото и трагично да изглежда нещо, то винаги може да се погледне и от хумористичната страна.

Накрая трябва да споменем и за дебюта на младият актьор Зафир Раджаб, който тази година завърши Академията в класа на Стефан Данаилов. Едва завършил той вече е ангажиран в още две представления на голяма сцена – „Почивен ден“ и „Работно време“, в Народния театър. И младото, и по-старото поколение артисти умело играят заедно на сцената и изграждат една добра постановка, която ни пренася за два часа в съвършения и наивен свят на Идиот-а, на Достоевски.

И ни кара да се замислим дали в днешно време са останали „идиоти” от този тип? Защото, за да се развива и възпитава човешкото в човека, ни трябва именно такъв Идиот. И ако се окаже, че вече няма такива – то трябва сериозно да се замислим за това, накъде сме тръгнали… И още повече – до къде ще стигнем!

*Текстът е публикуван първо в WebCafe

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s