Пътят на любовта е от София до Русе…и на раздялата, във филма „Аве”

Плаката на филма "Аве". Снимка: Le Pacte

„Аве”. Филм не от кадри, а от картини, озвучени с кратки ненатрапчиви реплики, подсилващи усещането от видяното. Благодарение на бавното преминаване от един в друг кадър, зрителят има време да се наслади и осмисли картината пред себе си. Почти като на изложба, обаче със сюжет. Може би това художествено усещане във филма не е изненадващо предвид факта, че сценаристът и режисьорът на филма Константин Божанов е и художник. Завършил е Националната художествена гимназия в София през 1988, след това Кралския колеж за изкуство в Лондон през 1993 и документалистика в Нюйоркския университет – 2002. В момента живее в Ню Йорк. „Аве” е дебютният му художествен филм, който само преди няколко дни откри 16-то издание на София Филм Фест. Няколко години по-рано, през 2005, той дебютира с документалния филм „Невидимите”, който разказва за живота на шестима наркозависими от хероина.  Друг негов филм, също посветен на темата за дрогата, е „Лимона си е лимон” (2001).

За разлика, обаче от документалния филм „Невидимите”, който е направо репортажно представяне на действителността, в най-реалистичен вид, сцените в „Аве” залагат повече на художествената картинност.

Например, слабо момче със скъсани дънки на едното коляно – Камен (Ованес Торосян)  и 17 годишно момиче, бягащо от вкъщи, облечена в червено яке и шапка – Аве (Анжела Недялкова), чакат на автостоп на фона на сив асфалт и препускащи коли. Кадърът изглежда като картина. В друга сцена, през нощта, двамата седят на пейка. Аве e в единия край, Камен – на другия. Лицата им са осветени само от нощната лампа в парка. Те пушат, мълчат и се гледат. Говорят малко, репликите им заглъхват и потъват в нощната картина. Друга художествена сцена е, когато на масата, след погребението на приятеля на Камен, показват кадър, на който се вижда Аве – младо момиче със светло и детско лице, а до нея възрастна баба, с черна забрадка, с бръчки, оплакваща загубата на момчето. Контраст, пораждащ драма, емоция и рисуващ картина.

Анжела Недялкова и Ованес Торосян- в главните роли на филма "Аве". Снимка: Le Pacte

Именно тук е и мястото да се спомене голямата заслуга на операторите на филма Ненад Бороевич и Радослав Гочев. Те съумяват прекрасно да покажат сцените, лицата и погледите на героите, които говорят повече, отколкото изречените реплики. Самата техника, с която е снимано е с високо качество. Това се усеща при замъгляване на задния план и кристалната яснота, и реалистичност на предния. Този похват засилва усещанията, които внушават сцените.

Бавно случващия се сюжет също допринася значително за силното художествено въздействие на кадрите. Този похват много напомня на старото българско кино. И с това очарова още повече. Бавни сцени, в които се представят емоциите чрез мълчаливите погледи на героите; чрез усещането за място – на пътя, в колата „Лада”, в ТИР-а, в стария дом на починалия приятел на Камен (Ованес Торосян), в Русе. Усещаш българското в този филм. Усещаш себе си.  И въпреки че действието се развива бавно, вниманието на зрителя нито за момент не е изпуснато. Той стои в очакване и иска да види какво ще стане по-нататък. Сякаш плавността на лентата го потапя в кадъра и самият той се чувства близо до героите.

Вече се чуха, обаче и критиките относно сценария и бавния сюжет: „Муден, накъсан, на места наблъскан с излишно количество мелодрама, която българското кино толкова обича и която вече е изморила хората до откат”, както писаха в inews.bg.

Абсолютно не се съгласявам с подобна критика. Именно в това е чарът на българското кино – картинното и чувственото представяне на сцените. Именно така, то успява да породи усещане, да докосне зрителя. За подобна фина игра върху душата, която е заложена в гена на българското кино, американските продукции могат само да мечтаят. Те може да имат най-високата техника за снимане и да сложат най-съвършените ефекти, но красотата и истината са в простотата. Просто, но да знаеш как да го покажеш. А и да имаш чувството да го кажеш точно така. И Константин Божанов знае и чувства именно по този начин. И го показва бавно и методично във всеки кадър. Оставя време на зрителя да осмисли картината, действието, оставя го да почувства характера и душевните терзания на героите.

Кадър от филма "Аве". Снимка: Le Pacte

Това не би било възможно във филми, където кадрите бързо се сменят, защото сюжетът няма време да чака и действието препуска в галоп. В крайна сметка целта на филма не е просто да го изгледаш, да убиеш времето, а да го почувстваш, да ти каже нещо, което да те докосне и след като излезеш от кино салона да мислиш върху него и да си задаваш въпроси. А това родните режисьори го могат, стига да не се опитват да имитират американския стил.

Ще направя едно сравнение с български филм, който сякаш се опита да избяга малко от критикуваното бавно действие, останало от старата школа на българското кино. Дори като че ли се опита да закачи малко и от американския стил, но в негативен план. Филмът беше успешен и се гледаше много. Става въпрос за “Тилт”. Идеята беше интересна.  Младите актьори играха много професионално – Радина Кърджилова, Явор Бахаров, Ованес Торосян, Ивайло Драгиев, Александър Сано-Среброто. Проблемът обаче беше, че се препускаше през историята. Сцените се случваха бързо. Кадрите се сменяха. Зрителят нямаше време да осмисли всичко. Берлинската стена падна през 1989, героите избягаха за Германия и само след няколко кадъра, вече сме преминали през прехода и сме се озовали в настояща България. Поне кадрите, които показват накрая наподобяват днешно време. Това бързо действие не успява да предаде драмата от тези фундаментални промени, които се случват в страната и които имат отражение върху героите.

Главните герои на филма “Тилт”. Отляво надясно - Ивайло Драгиев, Явор Бахаров, Радина Кърджилова, Ованес Торосян. Снимка: от продукцията на филма

Породи се усещането за липса на задълбоченост в историята. Всичко започва и свършва някак набързо. Ако този филм беше заложил на малко по-продължително показване на сцените и по-плавно сменяне на кадрите, щеше да позволи да се вникне и усети повече дълбочината и плътността на сюжета. Именно тази необоснована динамика създаде чувството на американски привкус и опита за имитация на холивудска продукция. Американското звучене беше усетено и при убийството накрая, където зрителят за момент се обърква към кого точно стреля главния герой – Сташ. А сцената беше представена нелепо и не особено реалистично. Точно накрая, когато филмът трябва да завърши с нещо силно, сюжетът се размива.

Сравнението с „Тилт” го правя, за да подчертая силата на бавните сюжети и усещането, което те дават. Разбира се, ако се направят добре, както във филма „Аве”. Той например според някои завършва на „нищото” и краят остава неразбран от зрителите.

Подобно твърдение обаче може да се оспори, тъй като филмът завършва бавно и прочувствено в пълно съзвучие с показаната стилистика до момента. И поставя въпроси, на които зрителят трябва сам за себе си да отговори. А твърдения относно това, че във филма има „излишна мелодрама” са определено пресилени. Има драма, която е показана абсолютно не натрапващо и професионално. А това, че краят остава отворен, допълва реалистичността на филма, защото и в живота не винаги може да се даде ясно обяснение защо нещо се случва по точно определен начин и защо хората се разделят неочаквано, малко след като са се влюбили…

Кадър от филма "Аве". Снимка: Le Pacte

Накрая, но не на последно място, трябва да се отбележи добрата игра на младия актьор Ованес Торосян. Талантът си в киното той доказа още в „Източни пиеси”, а след това и в „Тилт”. В „Аве”, повече от всякога се виждат  изразителните му сини очи и особения докосващ чар в стеснителната усмивка. Неговата партньорка във филма, непрофесионалната актриса Анжела Недялкова, също се справя добре с ролята си. В няколко интервюта режисьорът Константин Божанов говори за това, че в реалния живот между тях не се е получила химия. Може би именно затова им се получават и така добре сцените на конфликт и неразбирателство. Определено искрени.

Кадър от филма "Аве". Снимка: Le Pacte

Според сюжета, по стечение на обстоятелствата, те пътуват заедно на автостоп от София до Русе. И въпреки конфликтите помежду си, сякаш без да разберат, докато стигнат до Русе се влюбват един в друг. След това решават да заминат заедно за Варна. Но се оказва, че пътуват по грешка във влака за София. Явно метафора, че пътят на влюбването и раздялата е един и същ. И понякога просто не е писано да бъдеш с някого. Затова всеки продължава по пътя си, както преди – сам.

Ако след прочетеното до тук не сте се убедили, че си заслужава да гледате филма „Аве”, то тогава трябва да обърнете внимание на международните признания и отличия, които е получил по света. През 2011, той е спечелил специалната награда на журито в Сараево и заедно с това е избран в „Седмицата на критиката“ по време на фестивала в Кан. Вестник „Монд” пък посочва „Аве” като един от най-силните български филми за последната година. Освен това, той печели и голямата награда „Iron Herring в Лийдс 2011. На българска почва, на фестивала „Златна роза“ във Варна – 2011, получава първа награда за най-добър режисьор. До момента, продукцията е представена в Испания, Франция, Холандия, Германия, Полша, Кaнада, Гърция.

Филмът си заслужава. Гледайте го. Аве ви чака… на автостоп на екрана, за да пропътувате пътя на любовта и раздялата – от София до Русе.

Бистра Величкова

*Текстът е публикуван първо в WebCafe


Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s